Колко много години са минали

по неравния тягостен път,

дето днес мойте стъпки пустинни

като вопли самотно звучат!

( А. Далчев, 1924)

Есенно завръщане

Проблемът за смисъла на човешкия живот на фона на съвременността, когато индивидът се изправя пред свободата да избира стила на своя живот и как да го осъществява: като приключение или като жизнен проект, като приятно свободно време или като самоутвърждение чрез творчеството. Ако човек заеме правилната позиция по този въпрос, ако осъзнае истинското си предназначение, тогава той е в състояние да посрещне адекватно обикновените ежедневни дела в своя живот, като взаимоотношенията му с ближните, неговото образование, професия, брак, раждане и отглеждане на деца. Но ако той не заеме правилната позиция по този основен проблем, то той ще претърпи неуспех и в другите цели на своя живот. Емоционалната съставка отвежда към ценности и с това се превърща в смисъл. Това превъзходно го е казал С. Л. Рубейнщейн в последния абзац на знаменития си ръкопис “Човек и свят”.

      “Смисълът на човешкия живот е да бъде източник на светлина и топлина за другите хора. Да бъде съзнание на Вселената и съвест на човечеството. Да бъде център на превръщането на стихийните сили в съзнателни сили. Да бъде преобразовател на живота, да изкоренява от него всичко лошо и непрекъснато да усъвършенства живота” (Рубинштейн, 1976, с. 381).

Животът е точно толкова траен, колкото блясъкът на звездите, та дори и по- кратък и идеята за неотвратимостта на собствената ни смърт и неизбежността на смъртта на човечеството трябва на всяка цена да служи за коректив на собственото ни поведение. Още Иван Петрович Павлов настояваше, че всяко човешко същество притежава естествен рефкелкс за свобода. Свободата в едни определени граници е природен закон. Закон в тази Природа, която надменно и грубо се мъчим да побеждаваме, а трябва да я използваме като съкровище за мъдрост и поука.

   Дали човешкият живот е един неуспех пита артистичният поет, представител на българския реализъм Атанас Далчев....Въпрос ли е това или катализатор, предизвикващ нещо по- дълбоко, по- силно и разтърсващо!?..

Лириката на големият поет е осеяна с дълбоко минорни настроения на тъга и болка, но не и отчаяние. Авторът разсъждава чрез лирическия си герой ,който е трагичен, тъкмо защото неговият вътрешен свят, схващан като дълбоко морален и стоически, не може да бъде унищожен от разлагащата враждебна действителност. Аналитизмът на Далчевите стихове е много силен. Отчуждението и самотата, скръбта са основни мотиви в творчеството му. Те идват като резултат от огромното разминаване между автора и действителността, който се превръща в наблюдател, който оценя света. Лирическият герой е оценител, който вижда жертвите на този враждебен свят, старите моми, които целодневно "точат нишки от коприна" в очакване на нощта. Денят е сякаш лош сън, и само нощта и истинският сън им дава сили на следващия ден да продължат унилото си, безрадостно съществуване преди "последният жених да дойде и скъса нишката на две." ("Старите моми"). Зад тази метафора се крие, естествено, образа на смъртта. Но смърт, изпреварена от смъртта приживе. Далчев се вълнува не толкова от физическата смърт, колкото от изпреварилата ги социална смърт на едно безсмислено съществуване, което не може да предложи нищо на Човека - освен неговата морална гибел. В този свят на безрадостност надеждата се появява много рядко - и то само за да изчезне миг, след като се е появила - само за да се подчертае нейната неосъществимост ("Любов"). Самият свят, действителността е нужна дотолкова, доколкото е средството, с което поетът гледа навътре към себе си, а не навън и да възкликне.... “Всеки човешки живот е един неуспех” .... Замерянето "с пръст от старите цветя" на минувачите е отчаян опит да предизвикаш реакция, някаква, каквато и да е реакция от страна на хората, освен равнодушие и отчуждение.

Животът изглежда безмилостен за потиснатите, слабите и болните. Често пъти, вместо да се стремят да разкъсат мъглата, те затъват в неудачата. Повтарят същото действие, без да се запитат защо са се провалили и какви начини да приложат, за да предотвратят нов неуспех. Започват пак сражението със същите оръжия, което е безмислено. Естествено е при такова положение да се провалят. Те упорстват и пак прибягват до същите средства, вместо да се запитат дали постъпката им е уместна, дали са я преценили правилно и дали оръжията им не са се покрили с ръжда...Безполезло е да се гневим на живота, трябва само да се стараем най-пълно да го използваме. Всеки човек умира, но не всеки се ражда. Този, който е дошъл на този свят има изключителната привилегия да живее. И независимо дали човек ще бъде победител в борбата със страшния живот, или победен, важното е да осъществи тази борба. Независимо от това какво си мислим, че се случва след смъртта, ние трябва да направим всичко възможно всеки живот да завършва с достойство и почит.

      Проблемът, който ни вълнува, няма еднозначен отговор. И сигурно така ще бъде винаги, тъй като човекът и по-точно човешката участ са една загадка, противоречие, което обърква и смущава, въпрос, на който няма и не може да има изчерпателен отговор. Невъзможно е дори да си представим каква щеше да бъде историята - духовна, политическа или някаква друга, ако човекът бе по-различен. Но той е това, което е - една даденост, в която неизвестното и непонятното са повече от известното и разбираемото. Поради казаното, което едва ли може да се оспори, и проблемът за човешката участ, като успех или неуспех нямат изчерпателно и окончателно решение. Пристъпвайки към него, всеки ще чувства известна несигурност, в смисъл, че каквото и да каже, то ще бъде само поредната рефлексия - приблизителна и без претенцията за онази истинност, която е толкова необходима. Но важното е, че и в този случай се извършва акт на познанието, който носи радост и някакво удовлетворение. Проблемът за човешката участ и опитът ми да го разгледам като концепция в творчеството на Атанас Далчев, предполагат и едно лично из-страдване. Едва ли щяхме да се насочим към този проблем, ако на свой ред не сме изпитвали голямата проблематичност на живота, сиреч на това, което е собствената ни участ. Мислейки за другите, не можем да не мислим за себе си. Размишлявайки върху преживяното, върху това, което се случва с нас, не можем да минем без участта на другите. Но и в това отношение не казваме нищо ново, тъй като критическото писане е равносметка и познание, себевглеждане и път към знанието за човека…

„И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.”

Използвана литература:

Минчев, Б. Проблеми на общата психология. С., "Веда-Словена - Ж. Г.", 1998,

Дако, П. Фантастичните победи на модерната психология. С., ИК”Колибри”, 1995,

http://liternet.bg/library/bl/d/adal.htm - Библиотека Българска Литература. Атанас Далчев -Поезия